Контрастите на Мароко

Автор и снимки: Ивайло Тонев

Идеята за Мароко се бе развила от идея за вече познатия ми Иран към нещо по-далечно и екзотично. Бързо навих един приятел да ми стане спътник в това начинание и ето вече държахме билетите в ръка. Подготовката ми отне известно време, все пак исках да имам идея с какво ще се сблъскам, като гледах да не прекалявам, защото не исках да изключвам приключенската нотка в това пътуване. Планът горе-долу беше следния:

Полетът мина гладко – с две различни low cost авиокомпании и ето ни на летището в Танжер. Голям град на брега на средиземно море, точно от другата страна на Гибралтар. Наш пръв приятел в това приключение беше Махмут, който беше така добър да ни приюти в своя дом за две вечери. Възможността някой да те вкара в нещата е безценна – поне в началото. Но не бива да се прекалява – губи се съществото. Няма да изпадам в подробности относно града, само ще спомена, че първата част от нашето пътешествие беше, по скоро, културно-опознавателна. Видяхме и разгледахме едни от най-красивите градове в Мароко, които определено имат какво да разкажат. Старите части на които, така наречените медини, са вписани в културното наследство на Мароко. Малки тесни улички, накацали една над друга къщи, свързани и преплетени като безкраен лабиринт в който неминуемо се изгубва, дори и най-добрият ориентировач. Малки магазинчета и сергии, в които може да се намери всичко – от екзотични подправки, скупчени на камарки в причудливи цветове, през богатото разнообразие на традиционните бабуши и берберски дрехи и украшения, та чак до великолепното изкушение на сладките, маслините и всякакви вкусотийки, които привличат като магнит, не само окото, но и изпълнената вече със слюнка уста. Не може да се устои. А ако ви стане жега и сладкото ви дойде too much, на помощ се притичва негово величество Фрешът. Да си в Маракеш и да не пиеш евтин и сочен фреш е все едно да си на Алеко и да не си вземеш бело 😉 Ето няколко кадъра от градската ни обиколка, която продължи седмица и нещо:

Танжер – в покрайнините на медината

Шефшауен – синият град

Липсата на бездомни кучета тук е компенсирана с бездомните котки

Площадът във Фес – една от имперските столици на Мароко

Площадът във Фес – една от имперските столици на Мароко

Цех за обработка на кожа – в почти оригинален вид от 14 век

Медината на Фес

Волюбилис – римски град близо до Мекнес

Маракеш – площадът Джама ел Фна

Маракеш – площадът Джама ел Фна

В Маракеш на площада се случва нещо много интересно. През деня е тихо и спокойно, неколцина минувачи и туристи са единствените обитатели на това тайнствено място. И всичко това до вечерта, когато изведнъж, като с магическа пръчка всичко оживява – от всякъде започват да излизат какви ли не- разказвачи на приказки, змиеукротители, сергии с всякакви по вид и форма неща за сувенири и подаръци, други с манджи най-изкусни, акробати, танцьори, рисуващи дланите с кана жени, музиканти и т.н. и т.н. За момент, човек би си помислил, че е в приказка на Шехерезада.

След това нашият път продължи на юг. Планината ни очакваше. Атласките планини са една от най-големите планински вериги в Африка, които се простират на територията на три държави. Най-високият връх, Джебел Тубкал се намира в Мароко – четирихилядник, който зиме и лято привлича множество хора. Нашият път тръгна от село Имлил, което е изходен пункт за върха. Там оставихме багажа при един местен. Уговорихме се, че след като слезем ще спим при него. Продължихме към нашата цел за деня – хижата под върха. Бяхме решили да спим на палатка и си носихме всичко необходимо. Пътьом имахме възможност да се насладим на сравнително дива природа – сурова и безлесна , камъни и незнайни за нас кактуси и бодили, които бяха се нагнездили като господари в планината. Суровата планина ни вдъхваше респект и не спираше да ни сглобява пъзела си пред очите ни с всяка крачка. На хижата пристигнахме късния следобяд, разпънахме палатката и се поразходихме нагоре.

Атласките планини – пътеката към вр.Тубкал

Водопад над хижата

На следващата сутрин рано тръгнахме към върха. Беше паднал вече сняг предните дни, та се наложи по маратонки да драпаме нагоре. Единственото място, където усетихме липсата на по-стабилни обувки, беше един стръмен и заледен участък. Справихме се с него и след това нагоре нямахме никакви заигравки повече с планината. Гладката от върха е дъхоспираща. Една 360 гр.-ова панорама, с която човек разбира колко е необятна планината. Поснимахме се, понасладихме се на гледката и хайде надолу, та чак до Имлил. Останахме да спим в селото при нашия нов приятел Лансен – берберин по произход със собствен бизнес в планинските преходи. На следващият ден той ни изпроводи до съседното село откъдето нашето ма‘ане продължи към ски курорта Уикаимден. Много красив преход, който минава през малки селца, срещаме хора, добитък и птици буквално на всяка крачка. Планината е благосклонна към нас и не спира да ни подарява гледка след гледка. Ето някои от тях:

Слизането от върха към Имлил

Типично строителство – равни покриви и шаренко

Пътеката към Уикаимден

Господарите на небето

В ски курорта спахме на палатка. На следващия ден бавно започнахме да излизаме от планината и се отправихме към пустинята. Мароко е голяма страна и ни трябват няколко дни в които бавно и славно да стигнем до пустинята. Прекосяваме планината и слизаме в Анти Атлас – част от планината, която отделя високия Атлас и пустинята. Оставаме да спим в Тетуан. Това е малко градче, известно единствено със своята касба.

Претръпнали от тропането на горните две клети жовотинки по покрива на таксито пристигаме в Аит бен Хаду. Холивудски декор познат ни от редица касови продукции за едни и кални и прашни порутени и обвити в мизерия домове за други, градчето привлича множество туристи от всякъде. И ако човек успее да не обръща внимание на безконечните опити на местни търговци да му продадат магнитче или сувенирче Аит бен Хаду е едно прекрасно място в сърцето на пустинята, обгърнато от миризмата на фурми през есента и бадемов цвят през пролетта .

От тук нашето пътешествие продължава към пустинята-такава каквато си я представяме в нашите мисли – безкрайни пясъци, дюни, палми и камили. Пристигаме в Мерзуга – малко градче в полите на дюните в пустинята . Харесваме си едно къмпингче, където оставяме две вечери. На следващата сутрин преди изгрев тръгваме на преход в пустинята. Изгрева ни хваща на върха на най-голямата от тях. Ченето ми увисва. Първата ми пясъчна пустиня и чувството е изтръпващо. Да снимам ли или да го изживея – тази мисъл не спираше да ме гложди, но явно съдбата си знае работите и взе решението в свои ръце. Нямах повече батерия на фотоапарата ? Нейде в далечината се виждаха прибиращите се от разходка кервани.- често предлагана услуга по тия ширини. Ние бяхме решили да не се възползваме и да си ходим боси по пясъка. Разходката продължи до пладне и после се върнахме за обяд в къмпинга. Следобяда отново ни отведе в пустиня. Този път със заредена батерия и желание да изчакаме залеза. Светлината беше идеална за снимки и не спирах да снимам. Няма да ви отекчавам , а направо ви оставям да се насладите на следващите кадри:

Оазис по пътя за океана

Логичното продължение на култура, планина и пустиня беше океанът. След двудневно клатене по автобусите ето ни и там. Макар и края на сезона водата все още беше топла и ставаше за плаж. Бяхме решили да пообиколим малко по крайбрежието далеч от големите градове. Отсядахме по къмпинги в малки селца и градчета. Наслаждавахме се на приливите и отливите, на залезите и хората, на рибарските пристанища и морските твари. За мен това беше първия океан и исках да му се насладя няколко дни. Благодарни сме, че времето беше хубаво и успяхме да откраднем бая слънчеви лъчи и морски тен. Разходихме се по едни от най-красивите плажове на Мароко.

Едно от най-красивите крайбрежни градчета беше Есауира. Събирателен пункт за хипита през 90-те сега градчето е едно от най-отворените в морален и културен аспект. Млади двойки хванати за ръка по плажа е все по-честа гледка. Рибарското пристанище тук ни омая с богатството на морски птици и уловени в океана змиорки, акули и други странни риби.

От тук остана само една крачка до нашето прибиране – столицата Рабат. Пренаситени от гледки и емоции минахме Казабланка, като малка и невзрачна гара по линията Свищов-Левски на влака и акостирахме в Рабат. Настанихме се в малко хотелче в медината. Мислих си, че вече съм свикнал с пеенето на мюезина в 5 сутринта, но явно с това не се свиква. Особено ако минарето е на 5 метра от прозореца на хотела. Та рано станахме и този ден и хайде на разходка към брега. Морето беше толкова бурно, че вълните се разбиваха на пяна толкова мощно, че имах усещането, че кислородните и водородните атоми се разделяха за секунди за да се съберат след миг отново в прегръдката на океана.

Африканската одисея беше към своя край. От полета ни деляха само едни 12 км, които решихме като за последно да извървим пеша. Бяхме толкова изморени от пазаренето, че решихме да си спестим последното такова с таксиметровия шофьор.

И така, месец по късно, опитали от сухия въздух на пустинята, влагата на океанската мараня, острия аромат на плодове и подправки по пазарите в градовете и щипането на студените утрини в планината вече бяхме в самолета. Доволни от видяното и вече с прокрадващи мисли за следващата дестинация. Коя ли ще е? Кой знае ?